С аромат на сутрешни лъчи

снимка: Graphicshunt

слушайки: Paul Kalkbrenner

Сутрешните лъчи вече бяха ароматизирали въздуха, който вдишваше. Още след първите крачки, зад гърба му остана сиянието на огнения диск…
Крадец на време роден от Изгрева, потеглил с нежелание срещу посоката на привличане.
Стъпвайки по изживяване, за което думите са непосилни да дадът обяснение. С крачки оставящи лек привкус на по-грешен, от когато и да е било, но с аромат на по-праведен, от когато и да е било. Проправящ път на север, оставяйки зад себе си нежността на топлият юг.
Път оцветен в червеникаво-златисто, с парещи лъчи, които се опитват да осветят лентата със спомени в съзнанието му.
Онзи същия, по който вечерта пристигнаха неосъществените му мечти, пропътували целият път до тук, път, по който няма да се върнат.
Жертви на изживяното, които безмълвно напускат съзнанието му, оставяйки след себе си галерия от произведения – огромни кошници пълни с мигове…

Сутрешно сияние

снимка: Michelle Palijo

музика: Yann Tiersen

Настроението на утринните лъчи пропълзяваше бавно през открехнатата врата, давайки път на останалата част от красивото начало на деня, което ще влезе в оцветената от изгрева стая. Изтъканото от сънища перде танцуваше в нежните тонове на започващият ден. Лицата изрисувани в него се очертаваха върху тялото на завръщащият се пътник. Опитваха се да отворят клепачите му, докато войската от мечти бавно се прегрупираше в съзнанието му. Покорила една част от непознатите земи на въображението му, се отдаваше на заслужен отдих.
Макар, че бе разочарован от това, че пътешествието на среднощният му поход е свършило, пленяващите спомени от същото го накараха да отвори очи с усмивка и да  пропътува днешният ден в реалноста.

Клепачите му се отдалечиха плавно един от друг и дадох път на сутрешната светлина, която изпълни погледа му с топлина. Искрите в очите му започнаха да се презареждат от насторенито на утринните лъчи. Бетонената джунгла от другата страна на прозореца днес я нямаше, днес там се бе настанила красотата на деня. В далечината безкрайно синьото небе се опитваше да докосне плътно зелените земи. Ноща отново бе плакала, че няма да може да прегърне деня, сълзите й се търкаляха бавно по стръковете трева, наподобявайки малки кристалчета. Вятъра галеше нежно върховете на дърветата, карайки листата им да треперят от удоволствие. Симфоничният оркестър вече бе започнал своят сутрешен концерт, който ставаше все по- звучен с всеки един долитащ негов представител.

Стъклото на прозореца отразяваше удивлението в лицето му, което се приближаваше все по-близо, очите му се усмихваха прегръщайки всичко, което можеха да обхванат, слуха му докосваше нежноста на приятните звуци, а душата му не можеше да се наслади на пъстрата гледка….

Кристални дъждове

Снимка: Интрнет

Музика: Lake Of Tears: So fell autumn rain

Есента дойде по-рано, слънцето изгуби силата си заедно с изчезването на усмивката ти.
Листата в дърветата изъхнаха, така както съхне душата ми. Отделиха се от клоните, така както ти се отдалечи от мен.
С есента се повиха и тъмно сивите дни, а с тях се повиха и облаците…
И днес е мрачно, облаци от незавършени спомени кръжът в съзнанието ми. Валят кристални мигове, спомени през които виждам живота си. Улиците изградени в мислите ми вече преливат…
Вали без да спира…
Виждам искрите в онези очи заслепяващи моите- пронизващи капки от близкото минало.
A ти се отдалечаваш, все по-далеч, бягай, защото спомените ми те настигат.
Бягай и нека денят ти е огравян от пробилите през облаците слънчеви лъчи- това е моят поглед,
бягай, докосвана от вятъра, който обгръща нежно тялото ти- това са моите прегръдки,
усети меките капки, които ще започнат да се стичат по тялото ти- това ще бъдат моите пръсти.
остави миговете да се стекат до устни ти- това са моите докоснати до тях,
отпии смело- вкуси сълзите ми,
Не спирай да бягаш, но стъпвай нежно, газиш из спомените ми…

Дали фенерите се виждат отдалеч?

Снимка: ap

Музика:  Lake of tears- To Blossom Blue

Чуй, как сянката на тъгата превзема всяка една част от съзнанието ми, плавно застиля мислите ми, как нежните й ръце се докосват бавно до гърдите ми.
Усещам стрелата в погледа й, ще остави белег в онова, което крия в сърцето си.
Поглеждам към шепнешти ветрове, напомнят ми за онези устни, с лек прифкус на слънчеви лъчи през пролетта.
Спомени монтирани във времето. Стъпват плахо из царстовото на мечтите, газят смело през нанизаният блян..

Дали фенерите пътуват през облаци и храсталак в несъществуващ свят, който всъщност е тук, бие в тази гръд, щом го виждам и мога да го изрисувам.

Удоволствието остава и за миг дори не спира да тича около полите на разпръскващият се ден, докато болката с треперещи ръце го гони.
Гони като луда, губейки половината от радоста на пътуването в дъждовният ден.
Дъжд от кристални мигове разбиващи се в душата ми.

Бих могъл, но нали те има…

снимка: От някъде

музика: P.I.F.

– И сега какво…?

– Абсолютно нищо, не ме разбирай погрешно не, че….

– Не, недей това съм го чувал вече, по-добре замълчи!

– Тогава защо ме питаш отново, след като ме познаваш толкова добре?

– Напротив, а толкова ми се искаше да имам възможноста да те опозная по-добре…, да прегърна душата ти…

За поредън път изгуби думите си, докато потъваше в погледа й, но всякаш този път бе различно. Не виждаше своят свят там. Това беше първият път, в който си позволи да види нейните мисли.

– Никога не съм виждал толкова страх!

– Това не е страх.

– Напротив, как досега не съм забелязал, колко много се страхуваш от себе си?!?

– Не се страхувам, просто не мога да си го позволя.

– Защо се страхуваш толкова от себе си?

– Казах ти не се страхувам от себе си!

– А от какво?

– Страхувам се от утрешният ден. Страхувам се от това, че се влюбвам прекалено много в теб. Страх ме е от това че те искам. Яд ме е за това, че не мога да те имам постоянно до себе си… Мисля, че е по-добре да оставим нещата дотук.

– Продължи мисля, че все още има какво да ми кажеш.

– Не, няма да продължа…

– Мисля, че заслужавам поне това?

– Недей моля те, не ме карай да се връщам отново там.

– Къде?

– В мислите си, тъкмо успях да ги подтисна, беше ми толкова трудно да го направя. Не мога да живея нормално, докато ти не спираш да се разхождаш из тях. Винаги си бил толкова близо и в същото време все така делече! Не мога повече, искам да събера всички тези мисли и фантазии, да ги заключа някъде в съзнанието си. Писна ми всяка вечер, когато си лягам и се взирам в тишината ти да започваш да витаеш в моят ум! Всяка молекула във стаята започва да носи твоят парфюм. Усещам пръстите на ръцете ти, топлината на устните ти….

– Искам да съм по-близо до теб.

– Не недей, не мога повече, наистина! Не мога повече да живея в два коренно различни свята, това ме побърква. Всеки път, когато си тръгнеш част от мен си тръгва с теб, а друга умира в опита ми да се върна в съзнателният ми живот. Всеки един миг прекаран с теб е, като дъх,… необикновен, като друг живот, като сън.

– Ако можех  да избягам  от себе си поне за миг!?!

– Няма нужда да бягаш, от който и да е било, просто се изправи и продължи.

– Не мисля, че имам желанието да го направя отново.

– Държиш се така все едно някой е откраднал сърцето ти!

– Може би е така…

– Ще оставиш ли всичко за което си мечтал?

– Не, просто изпуснах връзката на балона с мечтите си и той отлетя. Нямам сили да надувам нов…