Бих могъл, но нали те има…
снимка: От някъде
музика: P.I.F.
– И сега какво…?
– Абсолютно нищо, не ме разбирай погрешно не, че….
– Не, недей това съм го чувал вече, по-добре замълчи!
– Тогава защо ме питаш отново, след като ме познаваш толкова добре?
– Напротив, а толкова ми се искаше да имам възможноста да те опозная по-добре…, да прегърна душата ти…
За поредън път изгуби думите си, докато потъваше в погледа й, но всякаш този път бе различно. Не виждаше своят свят там. Това беше първият път, в който си позволи да види нейните мисли.
– Никога не съм виждал толкова страх!
– Това не е страх.
– Напротив, как досега не съм забелязал, колко много се страхуваш от себе си?!?
– Не се страхувам, просто не мога да си го позволя.
– Защо се страхуваш толкова от себе си?
– Казах ти не се страхувам от себе си!
– А от какво?
– Страхувам се от утрешният ден. Страхувам се от това, че се влюбвам прекалено много в теб. Страх ме е от това че те искам. Яд ме е за това, че не мога да те имам постоянно до себе си… Мисля, че е по-добре да оставим нещата дотук.
– Продължи мисля, че все още има какво да ми кажеш.
– Не, няма да продължа…
– Мисля, че заслужавам поне това?
– Недей моля те, не ме карай да се връщам отново там.
– Къде?
– В мислите си, тъкмо успях да ги подтисна, беше ми толкова трудно да го направя. Не мога да живея нормално, докато ти не спираш да се разхождаш из тях. Винаги си бил толкова близо и в същото време все така делече! Не мога повече, искам да събера всички тези мисли и фантазии, да ги заключа някъде в съзнанието си. Писна ми всяка вечер, когато си лягам и се взирам в тишината ти да започваш да витаеш в моят ум! Всяка молекула във стаята започва да носи твоят парфюм. Усещам пръстите на ръцете ти, топлината на устните ти….
– Искам да съм по-близо до теб.
– Не недей, не мога повече, наистина! Не мога повече да живея в два коренно различни свята, това ме побърква. Всеки път, когато си тръгнеш част от мен си тръгва с теб, а друга умира в опита ми да се върна в съзнателният ми живот. Всеки един миг прекаран с теб е, като дъх,… необикновен, като друг живот, като сън.
– Ако можех да избягам от себе си поне за миг!?!
– Няма нужда да бягаш, от който и да е било, просто се изправи и продължи.
– Не мисля, че имам желанието да го направя отново.
– Държиш се така все едно някой е откраднал сърцето ти!
– Може би е така…
– Ще оставиш ли всичко за което си мечтал?
– Не, просто изпуснах връзката на балона с мечтите си и той отлетя. Нямам сили да надувам нов…
brain injuries 
Все едно чета за себе си
Доста драматично, а на финала песимистично. Красиви думи върху „белия лист“ – плод на авторовото въображение, кратко бягство от действителността… Темата за „страхливите жени“ и „мъжете с отлетели мечти“ го позволява и за мен беше удоволствие да го прочета, макар да не смятам, че такива жени и мъже в действителност съществуват.