Капризите на една строга господарка

•29.11.2010 • 2 коментара

Гневът на Вятъра снимка: интернет

музика: Immediate music

Ламаринени покриви, прегърнати от пана на биоборди, найлонови торбички, танцуващи куикстеп върху клоните на дърветата и още хиляди други предмети реещи се във въздуха бяха само онова, което човешкото око можеше да съзре от гнева на Вятъра. Той не спираше да дава показно власт на агресията в себе си, рушеше всичко, което се изпречеше на пътя му. Яростта му бе толкова силна, че бе способен да разруши всичко, което хората бяха създали. Вилнееше освирепял от поредната тенекия, която му бе вързала Зимата, не спираше да крещи в ушите на всички. Силните му стонове достигаха всяко едно кътче от материалният свят на хората. Мощните му удари се чуваха по стените на сградите, където те се опитваха да се скрият.

След многократното отлагане на срещата си с Вятъра, тя му бе обещала, че този път ще удържи на думата си. Тя обичаше да се забавлява, обичаше да показва властта, емоциите и настроенията си така, че всички да ги усетят. В същото време всичките и тези качества и чувства бяха толкова променливи, че никой не осъзнаваше, как успява да е толкова строга.  Така или иначе никой нямаше право да и се сърди за каквото и да е било, все пак тя бе Зимата.

Всяка година Вятъра се старае да отдели равно време на всяка една от четирите си жени- Пролетта, Лятото, Есента и Зимата. Старае се да прекарва по няколко месеца с всяка една от тях, но тази година се залиса по красотата и топлите цветове на Есента, която бе по- внушително и очарователна от всякога. Толкова бе опиянен от магическите и възможности да приспива живота на земята, подготвяйки всички за Зимата, че закъсня за срещата си. От тогава до днес той бе смирен и погълнат от чувството за вина. Опитвайки се да поднесе извиненията си на Зимата той преглъщаше всеки един неин каприз и всяко едно нейно отлагане на така чаканата среща.

Днес обаче, след поредното неявяване на срещата им от страна на Зимата, той не можа да сдържи гневът си. За пореден път тя го измами и се подигра с него. Той е толкова вбесен, че най-вероятно ще го чувате не само днес, може би и утре, а може би и в други ден…кой знае, кога ще успокои бушуващите в себе си стихии…

Поклон пред страха… с ехидна усмивка и среден пръст!

•26.08.2010 • 5 коментара

снимка: The light at the end of the tunel

музика: EMINEM

За пореден път лаптопа изгаряше бедрата ми, нова безсънна нощ. Навън слънцето разпръскваше плавно част от последните си парещи летни лъчи, които се прокрадваха през прозореца. По челото ми бавно се образуваха малки капчици, плод на опита на тялото ми да се охлади. За жалост неуспешен! Демоните, които се бяха настанили в безжизненото ми тяло ме изгаряха отвътре. Сезнанието ми бе толкова неангажирано от личния ми живот, че не успявах да отправя нито една мисъл в посока, която да е ползотворна за самият мен. Да, правиш някакви неща, казваш си майната му ще го преживея все пак го правя за себе си. Липса на сън-първоначално си казваш, какво толкова ще го преживея за няколко дни, след това- ще издържа още няколко дни, и пак, и пак…

Всеки ден започваше в момента, в който свършваше безсънната нощ. Макар и имайки възможност за сън не успявах да се възпозлвам. Ежедневното напрежение, негативни емоции, нервите и желанието да се измъкна от лайната, в които бях нагазил оставяха следите си и през мрачната част на денонощието. Краката ми все още настръхват от спомена за дълбоката „тиня“, в която се намираха. Очите си припомнят нюансите на мрежестият екран в търсене на утеха и разнообрази, в търсене на занимание в самотната нощ. Самотна, не защото нямаш хора зад гърба си, хора до себе си, а защото не можеш да я споделиш с тях. Нощ в която си сам в търсене на собственото си аз, което от своя страна не ти дава правото да взмеш така нужната почивка за изтощеното тяло наречена сън.

Денят…, той е толкова дълъг и безкрополен и всеки следващ по- мрачен и натоварващ от предишния. Попадаш в една игра наречена „кръг“, една много особенна житейска игра. Толкова сложна и непредвидима, а в същото време проста и уязвима. Един кръг, омагъосан, в който живота ти се завърта, кръг в който се движиш с постоянно променлива скорост, кръг като огледало, в който виждаш себе си как се изкачва докато пада, а докато пада все едно си зад огледалото и не виждаш нищо. Силата и пристрастяването към постоянно коментираните опиати с материална стойност, не могат да бъдат сравнение с тези, които можеш да си набавиш сам от самият себе си, от съзнанието си, от мислите и жаждата си.

Беше приключение. По-дяволите, майната му на света! Правя го за себе си. Не мога повече да живея така, ще разчупя клетката, в която се заключих сам, ще започна новият си живот от днес. Не се страхувам да застана пред себе си, да се извися над демоните си, сега когато преоткрих себе си. Преживях достатъчно, искам живота си обратно.

Дарбата да успяваш е проклятие, което отпива бавно от чашата на собственото ти аз!  Сега пия със него, размахвайки му средният си пръст. Отдавам му дори и поклон, но само от ехидната си усмивка!

Сексът- изкуство или проста физическа нужда!?!

•23.08.2010 • Вашият коментар

снимка: perfekten.com

Сексът, една огромна бездъна дупка от страст в чийто мрак винаги можеш да намериш различен емоционален подарък за себе си. Една огромна дупка, чийто стени са от страст, а не от пръст. Секса като един безграничен източник на емоция. Секса като една нужда, която изпитваме ежедневно, ако сме честни със себе си- ежечасово. Онази мисъл, която преминава през главата ни, когато видим примамливият индивид от противоположния пол в непосредствена близост. Сексът като поезия, като начин на живот, секса като маниери, начин на обличане /или събличане/, секса като поглед над света, секса като голота, като мироглед. Сексът като секс, секс, секс….

Ако приемем, че човек се пристрастява към секса, като към опиат ще си дадем сметка, че безкрайното му наличие е довело до един свят пълен с пристрастени индивиди, изпадащи в абстиненция при липсата на нужната им доза. Всяко едно новo поколение става все по пристрастено, в повечето случаи още преди да разбере, какъв точно е ефекта от този опиат.

В познатият ни свят индивидите, които правят секс, защото изпитват удоволствие от половият акт са прекалено малко- хората, приматите и делфините. Имайки тази информация помислете относно това, че само 5% сред мъжки индивиди измежду всички животинските видове са моногамни (не залагайте много на този процент, те се натрупват благодарение на животни имащи полов живот подобен на този на богомолките, в който женската унищожава мъжкият след половият акт). Само тогава можем да оценим, колко силна е тази нужда и до каква степен секса контролира живота им, по-скоро живота НИ, тъй като в тези си нужди не сме еволюирали повече от тях с тази разлика, че имаме повече активни мозъчни клетки, които да помагат за въздържанието ни. До колко това невероятно физическо изживяване се превръща в ежедневие, смисъл и начин на живот?
Впрочем в горните редове засегнах предимно мъжкия пол, а по отношение на секса и нуждите ни от него, мисля че няма чак такова разграничение. Разликата е в това, че едните си го признават и предпочитат да не се натоварват с тежеста да носят нуждите и потребностите си със себе си.

Секса като изкуство, едно необятно бяло пано, на което може да нарисувате детайлно всяка една своя мисъл, всяко едно свое желание. Свободните сте да творите до безкрайност, без никакви рамки, без ограничения. Единственото, което ви е необходимо е партньор, който да ви вдъхновява, да е склонен да допълва цветово вашата творба. Партньор, който да е готов да ви подаде необходимият цвят за да го разлеете върху общата ви творба.
Затова  бъдете творци намерете своят/ите асистент/и и правете секс, така както ви харесва, правете секс по парковете, офисите си, терасите си, првете секс в джакузита, басейни /изхвърлете поповите лъжички/, правете секс по капаците на колите си, в асансьорите,  правете секс на обществени места, по партита, купони… Впрочем задоволявайте нуждите и потребностите си от секс, където, както и когато ви скимне!

Нощ…, като самата нея

•20.08.2010 • 2 коментара

picture:picfor.me

music:a little bit sax

Ароматният малцов скоч в чашата му разтапяше бавно формите на леда, така както разгорщеното и тяло се разтапяше в ръцете му само преди няколко часа. Той се вглеждаше през прозореца, докато бледо сините нюанси на лятната луна очертаваха силуета на града, така както ръцете му очертаваха уникалните извивки на тялото й. Нежната музика галеше неговият слух, наподобявайки дъха й, който докосваше врата му. Дъх, чиято топлина все още усещаше. Слабият вятър танцуваше плавно с пердето, преминавайки през отвореният прозорец, прегръщаше го нежно, спускайки се бавно по копринените му нижки. Напомняше му на начина, по който устните му се спускаха бавно по меката й гладка кожа. Не искаше да поглежда назад в стаята, защото всеки път виждаше приближаващият го силует на тялото й, обвито в сатенената рокля. Рокля пързаляща се бавно следвайки формата и движенията на тялото й. Една дреха държаща се на две тънки презрамки, които устните му с лекота избутваха от финните й рамене, така както погледът й успяваше да измести целият свят от съзнанието му, докато е до него.

Отпиваше бавно от чашата, затваряше очи и усещаше впитите в гърба му пръсти. Усещаше плавните й движения, така както чуваше само и единсвено силните удари на сърцето си, докато тя седеше в коленичилото му тяло. Наблюдаваше ръцете си усещайки в тях допира на косите й. Дори и статята носеше няйният аромат. Бе готов да отпие отново, но не искаше чувството за допира на настръхналта й кожа по върха на езика му да изчезва. Отново затвори очи искайки да я усети близо до себе си. Плътноста на устните й се разхождаше по тялото му, усещаше ханша й в ръцете си. Отпи отново, но по-голяма глътка. Спусналото се до езика му ледче беше твърдо, като нейните зърна. Нямаше сили да преглътне, за това го остави да се разтопи бавно със спомена за нея. Запали цигара от кутията пред себе си. Димът й бе, като присъствието й, нежно-опияняващ и доставящ безумно удоволствие, но и толкова смъртоносен…

Ти избираш дали живота да е в ръцете или зад гърба ти.

•17.05.2010 • 2 коментара

picture: Le Seigle Antoine

Излизаш рано сутрин и отиваш на онова място, където минава денят ти. Онова място, което наричаш своя месторабота, но тайничко в себе си, въпреки че не искаш да си го признаеш то се е превърнало в живота ти. Не си спомняш, кога за последно си се чувствал самотен, защото не си го позволяваш. Стараеш се да привлечеш към себе си колкото се може повече ангажименти и задължения. Това също го знаеш, но дори и пред себе си не го признаваш. Колкото повече си зает толкова по-ценен и полезен се чустваш. Иначе се чувстваш самотен. Когато си сам си подтиснат, мислиш прекалено много за живота си, за това колко по-различен можеше да е. След това спираш да мислиш за всичко, натискаш големият червен бутон и триеш момента. Добре че дните в които си имал такива моменти се броят на пръсти. А от друга страна е жалко, можеше някой неща да са доста по-ралични.
Не отделяш внимание на себе си и мислите си достатъчно, защото ти е по-лесно да се спускаш по улея отколкото да пробваш непознатата територия, намираща се отстрани на него. Толкова ли те е страх? А е толкова близо. Спомняш ли си какво е щастието? Забравата е оплела паяжината си до такава степен около това чувство в теб, че те кара те да мислиш, че да си щастлив е удоволетворението от добре свършеният ангажимент. Извинявай- добре завършеният ден от твоя „живот“. Странно, как все още си позволяваш да използваш думата „живот“ за препускащото около теб ежедневие, за ангажимента който си поел да си мислиш, че живееш. Недей да си го признаваш, предполагам и не искаш.
Опитваш се да си спомниш красивите моменти от живота си. Имаш ли такива? Да, още едно самовнушение. Обичаш да ги разкрасяваш и да ги издигаш в култ в мислите си, защото не можеш да прецениш дали ще ти се случи нещо по-красиво в бъдеще. Най-вероятно не! След като не си го позволяваш. Самоубеждаваш се, че правиш всичко възможно за да се случат нещата, които те карат да се чувстваш добре, да се усмихваш, да усещаш, как всяка една малка частица от тялото ти тръпне в очакване, онова странно чувство около стомаха, което на моменти дори пречи на дишането ти.
Лъжеш себе си и другите за това колко си зает, а ти си такъв само защото така си решил. Не си позволяваш да се чувстваш добре! Дори и в малкото моменти, когато красиви мисли пробият защитата на ежедневието ти се стараеш да ги изместиш, изхвърлиш ли просто отложиш. Да, сега вървиш в тунела, тунел с много изходи, но ти вървиш все направо, тъмнината се е спуснал над погледите ти в страни, защото ти го искаш. Забравил си какво е да си извън тунела, забравил си какво е топлината да докосне лицето ти, забравил си какво е да усетиш светлината в душата си! А може би никога не си знаел?!? Ако мислиш, че това да се самозалъгваш, че си щастлив и да продължаваш да се самоубеждаваш, колко са хубави дните ти, без да си позволяваш дори и за миг да мислиш, колко ограничена е тази мисъл те удоволетворява- продължавай в същият дух. В противен случай хвани първото отклонение, излез усети топлината, която ще изпълни душата ти, вятъра който ще докосне ръцете ти. Хвани го, овладей го и направи, всички онези неща, които отлагаш и отхвърляш постоянно.

п.п Някой ще открие себе си в тези думи, приликата на лица и събития НЕ е случайна! ТИ ще познаеш себе си най- добре.